Димитър Попмаринов, Библия и биотехнологии (библейско-богословски
аспекти)
Когато се говори за
биоетика обикновено се предпоставя идеята, че става въпрос най-вече за етичната
страна, която тази съвременна научна и медицинска област покрива. Това до
голяма степен е вярно, но от своя страна, когато става дума за християнския и в
частност православния подход към поставените за решаване въпроси, особено място
заемат изходните предпоставки: кои са те? как и от кого се приемат или
отхвърлят? безспорни ли са или не? Поставени по такъв начин пред християнското
съзнание те по един или друг начин се отнасят до основния авторитет на
християнската вероизповед – Откровението и неговата писмена закрепеност –
Свещеното Писание. Започва се с питането: може ли то, в съвременната
технологична среда да даде отговори на въпросите, които биотехнологията
поставя, но не може да реши?
За тези, които са
наясно със Свещеното Писание е даденост, че самото то, чрез човека, още от
дълбока древност е поставило основният въпрос: „Що е човек?” (Пс. 8:5). Тоест
човекът е тайна, известна докрай единствено и само на Бога. Отговорът може да
бъде даден само от Него. Човекът може да получи този отговор, и го получава от
Бога, но той е обусловен от духовния и моралния ръст, който той е постигнал.
Това е задача, която е поставена на човека, за да разбира и разкрива Божието
творение, с оглед на нуждите на своето развитие. Еклисиаст ясно я подчертава:
„Насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под
небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с
него” (Екл. 1:13). Библейското откровение ясно сочи: човекът е в постоянна
зависимост от Бога, дори когато се занимава с най-обичайни неща: „защото кой
може да яде и кой може да се наслаждава без Бога?” (2:25).
Опитът на съвременния
човек да реши своите проблеми е всъщност опит да реши отношенията си с живота.
Те зависят от това: коя е изходната позиция, на която се стъпва? Отговорът на този въпрос, който се дава от
всички страни, въвлечени в решаването на биоетични проблеми, е началото на
решението за всеки проблем. Има две изходни позиции, които предопределят отговора
на поставения по-горе основен въпрос. Те се коренят в основната, първичната ценност,
на която стъпва човекът. С безпрекословна увереност, независимо дали е
религиозен или секуларен, се приема, че основната ценност на човека е животът.
Той е най-висшата тайна, същевременно и най-висшата ценност, която той се
опитва да обясни, за да устройва света около себе си, според нея. С още
по-голяма сила това се отнася за вярващия християнин. За него отговорът е даден пряко и безпрекословно – животът е
висша ценност и по-висша от нея няма. Иисус Христос категорично заявява: „Аз
дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Иоан 10:10). За православния
християнин „животът има значение и истинска ценност не от своята ограниченост,
антропологическа перспектива, която може да бъде сведена до определен момент от
оста на историята на спасението, но от безкрайната перспектива на неговата
зависимост от Бога, от перспективата на вечността, перспектива, която е
богословска и теоцентрична”[1]. Следователно основният
въпрос е как човекът се отнася към тази висша и последна ценност.
Съответно, с оглед
различните мирогледни позиции, съгласно разбирането си за живота,
предпоставките, върху които се стъпва, се появяват и двете основни изходни
позиции. Едната приема, че причината, произходът на живота има трансцендентен
характер, че лежи отвъд емпиричния опит. Това е религиозният поглед към живота,
света и битието като цяло. От другата страна е разбирането за живота като
даденост, която е вътрешноприсъща (иманентна) на материалния свят, в който
живеем, в детерминираността на човека в този свят – в материалистическия
монизъм. Тя не допуска, или поне игнорира първия възглед и приема чисто
емпиричен подход към живота. Съответно тези две основни изходни позиции се изграждат
определени богословски, философски и етически системи. Първата приема
трансцендентния произход на живота и съответно трансцендентна етическа система,
вторият приема автономна, преди всичко материалистическо-емпирическа. На тази
основа се раждат и определени ценностни системи и ценностна ориентация. Между
тези два полюса на разбиране и отношение към живота се откриват различни
междинни, пантеистични и утилитарни виждания. От определянето избора на всеки
един от тях човек се определя към кой възглед да се прикрепи. Днес, от срещата
на тези два начални възгледа, се ражда нова среда, която приема, че не е верово
(идеологически) предопределена и заема неутрална позиция, както тя се
саморазбира, именно секуларната.
В цялото това
многообразие от виждания, разбирания и изградените от тях идейни течения и
школи се намира и новото течение биоетика. Както може логически да се изведе,
то е породено преди всичко и най-вече от сблъсъка на двете изходни ценностни
системи – от едната страна материалистическо-атеистическата, отъждествяваща се
до голяма степен с напредъка на емпиричната наука и породената от нея биотехнология
през втората половина на 20 век[2], а от другата е вярата и етоса
на Църквата и произлязлата от нея култура.
Днес от технологията
стават определящи цели области на човешкото съществуване. Технологичната верига
прави взаимозависими всички области на живота. Следователно, наред с многото
предизвикателства, които намесата на технологиите в живота на човека предлагат,
най-вече от медицинска гледна точка, то тази намеса повдига основополагащи
въпроси свързани с религиозната вяра, морала, ценностната система на вярващите
християни, в конкретния случай православни. Те включват такива като: до колко
човекът може да навлиза в механизмите на живота по отношение на неговото начало
и край? Трябва ли да се равнопоставят или противопоставят биологичните проблеми
с духовните? Доколко те са взаимообвързани и взаимозависими? Доколко
евгениката, т. е. генното инженерство има практически, т. е. икономически цели
и доколко то е нравствено отговорно (въпросът с новите лекарства и опити с
човека)? Съвпада ли разбирането за физическа смърт със смъртта като цяло
(въпросите свързани с изкуственото биологическо поддържане на тялото –
вегетация)? Доколко е оправдан стремежът на човека към биологическо безсмъртие,
опитите за постигането му и пр. Каква е духовната и моралната цена на всички
тези опити? Докъде може да се стигне с тези намеси в биологията на човека? И
най-накрая: какво трябва да бъде отношението и какви решения дава православното
богословие и Църквата?
Когато става дума за
Свещеното Писание, т. е. Библията, ясно е, че би трябвало да се предполага, че
отношението към живота и съответно въпросите на биоетиката произтичат от първия
възглед – именно духовния. Поставеният въпрос към Бога „Що е човек, та го
помниш?” предполага, че човекът не може да даде този отговор. Надеждата е, че
именно Бог, неговият създател ще го даде. Това е едновременно въпрос, молба, но
и удивление от извършеното от Бога, възхвала към Него. Блажени Иероним пише:
„Псалмистът тук говори за крехкостта на тялото, на човека; и какво казва? Ако
се мисли само неговата плът, то какво е човекът? Ако се мисли неговият дух, той
е благороден”[3].
От този отговор ясно проличава, че библейският възглед се сблъсква със
секуларния. Поставя се питането: може ли да се намери съгласие на единия с
другия, до каква степен?
От изведеното до тук
се разбира, че основното предизвикателство, което съвременната биоетика,
предимно секуларната, предпоставя пред християнското съзнание е, че тя
разглежда човека като явление, което е изцяло обусловено от природния свят.
Животът е разбиран само и единствено в неговите биологически измерения.
Катастическото състояние се приема за нормално. Секуларната етика не допуска
изначална повреденост на човека, т. е. грехът. Поради това тя го разглежда
единствено и само като природно явление, като част от космическото цяло, напълно
зависимо от природния свят, от неговите предопределености. Тя пропуска факта,
че човекът е и личност или приема, че личността е функция на
материално-биологичното начало. И точно тук се проявява противоречието. На
въпроса „какво означава да бъдеш човек?” ако се пропусне духовното начало на
личността нещата се свеждат само до биологията. За християнина личността е
проява на най-дълбинната същност на човека, на неговата цялост, нещото в него, което
е непроменяемо, което го родее с Бога и стига до вечността. Светогледът на
православния християнин „трябва да бъде белязан с дълбока убеденост, от
твърдото убеждение, че материалната вселена наистина е пронизана от друга
реалност, реалност, която е Бог – трансцендентен божествен живот, Който
присъства и действа във всеки аспект на материалния живот, с целта да ни
преведе през този свят в Своята вечна прегръдка”[4].
Технологичният
напредък днес поставя нови и нови предизвикателства пред човека, които изпреварват
дори и най-последните постижения относно решенията на въпроси, поставени от
медицината и съответно биотехнологията. Технологията се развива с такава
бързина, че „учените се обърнаха към задачата да оформят биоетика, която
дълбоко пренебрегва ако не и безцеремонно премахва различията, определени от
богословските разсъждения през вековете и преданието”[5]. Изниква въпросът: кой е
обектът на биоетиката, какво тя може да предложи, какво може да реши; какъв е
нейният обхват и какви решения предлага? Как тя се съотнася към учението на
Църквата и нейните етически и нормативни основи, каквито са зададени в
Свещеното Писание? Трудностите, които изникват във високотехнологичните
християнски, по-скоро пост-християнски общества се изправят пред нормите,
зададени в библейския текст. Така напр. този въпрос стои с голяма сила пред
протестантския свят, който стъпва преди всичко върху библейски текстове, когато
трябва да решава биоетични въпроси. Негови представители заявяват: „Която и да е
християнска морална традиция, която се надява да съответства на съвременното
общество трябва да изработи начин да отправи цял ред от нравствени въпроси,
които Библията не споменава пряко. При липсата им ние сме уязвими от
злоупотреба на Свещеното Писание и/или внасянето на чужди методи, идеологии или
влияния, за да запълним празнотата. Нещо повече, при неуспех да преодолее
празнината между „тогава” и „сега” може да доведе някои евангелисти, задаващи
си въпроси, до идеята най-накрая да отхвърлят валидността на библейски
ориентирания подход към морала в полза на модели, взети от други християнски
или нехристиянски традиции”[6] (Any Christian moral
tradition that hopes to remain at all relevant to contemporary society must
devise a way of addressing a whole range of moral issues that the Bible does
not directly mention. Lacking such, we are vulnerable to the misuse of
Scripture and/or the importation of alien methods, ideologies, or influences to
fill the gap. More radically, a failure to find a way to address the gap
between "then" and "now" may lead some thoughtful
evangelicals to finally reject the validity of a biblically-oriented approach
to morality in favor of models drawn from other Christian or non-Christian
moral traditions.).
Погледната от ъгъла
на съвремието биоетиката е изцяло зависима от биотехнологията и е в ръцете на
западната секуларна етика. Високоразвитите технологично страни отдават по-малко
внимание на религиозната, християнската етика, а стъпват най-вече на прагматиката,
която обслужва най-ниския пласт от човешкото битие – телесното, материалното,
биологичното.
Какъв е православният
отговор и има ли такъв?: Библията винаги се тълкува през духовния опит на
Църквата. Когато става въпрос за библейските основания относно изходните
позиции, засягащи биоетични въпроси, те са преди всичко основополагащи, нямат
времеви или технически характер. Могат да бъдат изброени някои от тях:
1.
Бог е творец на живота.
2.
Животът е тайна и върховна
ценност.
3.
Грехът е отровата и врагът
на живота.
4.
Животът е много повече от
биология.
5.
Откровението, дадено в
Свещеното Писание и Свещеното Предание разкрива на християнина в пълнота
отношението към живота.
6.
За православния християнин животът
се постига в пълнота чрез Евхаристията, съединяването с Бога чрез Иисус
Христос.
7.
Когато биоетиката стъпва на
секуларни предпоставки, тогава изникват и биоетичните въпроси, предстоящи за
решаване от Църквата.
8.
Отговорите на биоетичните
предизвикателства е преди всичко пастирска работа, за която не могат да се
дадат готови рецепти, а се изисква висока богословска
култура, отговорност и духовен опит.
9.
Биотехнологиите са само
средства и от волята на човека зависи как те ще бъдат употребявани.
Търсещият отговор на
тези биоетични въпроси и предизвикателства винаги може да ги намери в самото
Свещено Писание, но не като конкретни предписания, а като най-пълен изразител
на Откровението. Виждаме как Откровението ги дава в Стария Завет и как те се претълкуват
в Новия. По същата логика нещата, заложени в Свещеното Писание като цяло и Новия Завет в
частност, се претълкуват чрез действието на Светия Дух и в по-късния живот на
Църквата. Той постоянно пребивава в
Църквата и напътства вярващите (Мат. 10:19-20; Иоан 16:13). Това е натрупан
духовен опит, който не е саморазбиращ се чрез текста на Свещеното Писание, но,
който Светият Дух постоянно дарява чрез молитвата на Църквата (Мат. 7:7-8).
Следователно, когато предизвикателствата на биотехнологичното развитие не се
поставят в светлината на Божията воля (Сир. 38:6-7), тогава те дават възможност
за релативизиране на изходните предпоставки относно живота и поведението на
вярващия християнин. Това, от своя страна, изисква постоянно завръщане към
библейските основания, за да не се стигне до отпадане от спасителния
християнски път.
Днес често се
говори, както бе посочено по-горе, че Свещеното Писание не дава конкретен отговор
на всички изникнали от развитието на технологиите въпроси. Първото, което трябва да се каже по този въпрос е, че това не е
целта на Свещеното Писание. Второто, което
трябва да се подчертае е, че от него може да се изведе пътят, подходът към
всеки проблем, а не практическото му решение, което винаги е обусловено от
времето и мястото, където са случва. Трето,
изводът, който може да се направи по отношение съдържанието и керигмата на Свещеното
Писание е, че животът е цялостен и той не може да се сведе само до биологията.
В този смисъл биоетиката в своята същност е само частичен подход към човека.
Ако тя се самоопределя само като „био” в смисъл на телесност, материалност, а
пренебрегва целостта на човека, т. е. и неговата нематериалност, то тогава тя
не може да отговори на всички въпроси на човека. Тя не може да мине без мирогледна
оценка за себе си: богословска, философска и етична, т. е. в нейната цялостност.
Тук са границите на биотехнологията и започва духовната страна на решението на
въпросите.
Правилното
духовно-етическо отношение по тези въпроси дава хилядолетният опит на Църквата.
За ориентир може да служи промяната на отношението към различни греховни
практики от Стария Завет, като прелюбодейство, хомосексуализъм, кръвосмешение, татуиране,
содомия, магически практики (Лев. 20:10 нат.) и пр. в Новия Завет. Те са
претълкувани от Иисус Христос и им е дадено ново решение. Старозаветната
заповед живот за живот, око за око и зъб за зъб (Вт. 19:21) като съпротива
против злото е напълно преобърната в Новия: съпротивата на злото става чрез
добро (Мат. 5:39); в Стария Завет за прелюбодейство се наказва със смърт, а
Иисус Христос не осъжда на смърт прелюбодейката, но като я отпраща ѝ казва да
не греши повече (Иоан 8:11); св. апостол Павел подхожда педагогически към
извършилия кръвосмешение член на коринтската църква (1 Кор. 5:1-5). Физическото
наказание е заменено с ясно показване последиците от греха и свободата на избор
на всеки християнин. Апостолът е категоричен: „плът и кръв не могат да наследят
царството Божие” (1 Кор. 15:50), т. е. биологията, каквато я познаваме днес. Явно
тук нещата се поставят на основата на личната отговорност: „Всички ще застанем
пред съдилището Христово… всеки от нас ще отговаря Богу за себе си” (Рим.
14:10, 12).
От казаното по-горе
се вижда, когато се говори за биоетика и технологиите свързани с нея, че на
преден план изникват два основни момента. От едната страна е християнското
разбиране за живота, а от друга степента на намеса чрез технологиите в него.
Докато библейският прочит относно живота е ясен, той е разглеждан като висша
ценност, то отношението към него, особено при болести и състояния, които
изискват медицинска намеса, нещата са спорни и често неприемливи от християнска
гледна точка. Те се усложняват още повече, когато става дума за узаконяването
на някои практики, придаването им на юридически статус. Тук отново изпъква
отговорността, която трябва да се приеме пред Бога, човека и обществото, от
страна на вярващите християни. Изниква сблъсъкът на личността и обществото,
възпитавани в християнски ценности със секуларната биоетика. Става дума за
основополагащи принципи, засягащи самата същност на живота: абортите,
евтаназията, смяната на пола, генното инженерство и пр.
Тук ще поставя два
от основните въпроси, с които се занимава биоетиката, началото и края на човека,
раждането и смъртта и съответно аборта и евтаназията. И двата са пряко свързани
с живота и с греха – живота като висша ценност и дар от Бога и греха, като
отрова, влязла в човека и подхранвана от дявола. Днес по тези въпроси са
изписани безброй публикации. Като засягащи теорията и практиката, по-голямата
част от тях са продукт на секуларното разбиране за човека. Нещо повече, тези,
които застават в подкрепа на абортите и евтаназията, стъпват на материалистически
и атеистически основания. Под влияние на секуларната биоетика, на изкушението
да се спекулира относно началото и края на живота, се пристъпва към практики,
които засягат най-същностната страна на човека. Този подход е опасен, защото науката
и до днес не е успяла по категоричен начин да определи кога и как започва и
свършва живота: кога зародишът може да се определи като човек и кога не. Също
така има колебания и по въпроса кога е настъпила истинската смърт и кога не[7]. Всичкото това усилие е опит
на рационална основа да се даде отговор на нещо, което е свръхрационално –
живота. Обективната истина е, че ние знаем много малко за него, само предполагаме,
че знаем. Секуларният подход не иска да признае, че животът е велика тайна и
като такава нашият подход трябва да е различен.
Обратно,
християнският подход, без да отрича медицината и биотехнологиите, първо приема,
че произходът на живота е от Бога и Той е неговият разпоредител. Едва след това
идва отношението на медицината към него. Днес тя напълно се е секуларизирала и
отделила от своите религиозни корени. Тъй като е нарушен този порядък – първо
да се надяваме на Бога, както лекарите, така и пациентите (Ср. Сир. 38:1) –
резултатите биват трагични. Загубата на чувството за трансцендетната реалност,
за зависимостта на човека от нея, води съвременната медицина, а оттам и
обществото до пълната загуба на дълбокия смисъл на живота. Това състояние на
общественото съзнание дава основание за оправдаване на аборта и евтаназията, на
манипулацията с механизмите на живота. Тази загуба често пъти предизвиква
противоречия между човешката съвест и налаганото обществено съзнание по
въпроса. Свидетелство за това са често пъти едностранните разбирания за
„права”, т. е. жената да прави аборт, но се забравят правата на детето в нея
като човек, от една страна, а от друга – да се прекъсва животът по собствено
или на близки хора желание.
По отношение на аборта
ще си позволя да посоча един пример за такова разминаване между християнската
съвест и секуларното мислене. Днес технологията помага още в ранна бременност
да се установи пола на детето в утробата. Дори повече, съществува възможност за
откриване на болести на детето преди раждането му. Това може да предизвика
дилема пред родителите: да запазят или не детето, да се решат на аборт, за да
си нямат проблеми след раждането. За такъв подход ги окуражава секуларната
медицина от една страна, а от друга законът го позволява. В някои правови
системи медиците са задължени да дават такава информация на родителите и ако не
го вършат те се преследват от закона[8]. Същевременно приемането
на такова решение е в противовес на християнското учение за живота, с правилата
на Църквата.
Тук няма да се
спирам на спекулации относно това, кое е позволено и кое не като решение! То не
може да се вземе на основата на някакво формално предписание, дори на църковно
равнище. Основният мотив е личен и личният избор. Той зависи от дълбочината на
вярата на отделната личност от една страна, а от друга от средата в която живее,
обществените условия (законодателството). Колкото една личност (независимо дали
майка или баща) живее живота на Църквата, толкова по-правилно ще е неговото или
нейното решение. То не би могло да се наложи от външни фактори, освен ако не е нарушена
свободата на избор. В Свещеното Писание също не може да се разчита на формален
отговор. Свещеното Писание е категорично: животът е дар, най-висшият дар от
Бога (Изх. 34:19) и никой няма право върху живота освен Него (Изх. 20:13; Вт.
5:17).
Макар че много пъти
са посочвани библейски основания, когато става дума за ценността на живота и
особено при спекулативните спорове кога започва той, ще си позволя отново да
приведа някои от тях. Бог създава човека в утробата и никъде няма и намек, че
той пребивава в някакво състояние, в което той още не е човек (Иов 31:15); Бог
изпитва сърцето на човека още от утробата му (Пс. 7:10). Ясно е, че Бог не би
могъл да изпитва, т. е. да знае човека ако той в утробата не е човек. Бог се
грижи за човека още от утробата на майката (Пс. 21:11). Абортът в този случай
означава пренебрегване на Божията грижа, т. е. отхвърляне и на самия Бог.
Писанието говори, че човекът е склонен да се заблуждава още от майчината си
утроба (Пс. 57:4). Явно още в нея на човека са заложени възможностите за
избора, който ще прави в бъдеще. А всичко това означава, според свещения текст,
че става дума за човек, а не за нещо, което не е човек. Развитието в човешката
утроба е част от цялостния процес на изграждане на човека, такъв какъвто е ѝ
след раждането му. Човекът в процеса на бременността на майката не е по-малко
човек от този, след като се е родил. Бог създава и образува човека в майчината
утроба (Ис. 44:2). И не само това, Той му помага в утробата, т. е. тук има
пряко библейско свидетелство, че човекът е в състояние на постоянна грижа на
Бога (46:3-4). Под такава грижа са дори и тези деца в утробата, които имат
напр. унаследени заболявания, различни деформации и пр. Бог дава име на Израил още от майчина утроба
(49:1). Бог не би дал име на нещо, което не е живо, което не е човек.
Метонимията тук не променя смисъла. Идеята е ясна – не може да се дава име ако
човекът не е човек. Човекът е човек в Божия ум още преди да бъде заченат:
„Преди да те образувам в утробата, аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те”
(Иер. 1:5). Човекът е под въздействието на Светия Дух още в утробата. Там дори
той се освещава! В този текст ясно е засвидетелствано – всеки човек се зачева с
определена, поставена от Бога цел, което е потвърдено и в Евангелието (Лука
1:31). Посягането върху плода в утробата е пряко посегателство от страна на
човека върху волята на Бога да се появи този живот. Бог изпитва човека дори от
утробата (Иер. 11:20); Свещеното Писание е категорично – прекъсването на живота
в утробата е убийство (20:17). Свети евангелист Лука е още по-категоричен:
когато Елисавета чува поздрава на св. Богородица младенецът радостно проиграва
в утробата ѝ (1:44). Това чувство на радост, изпитано от нероденото дете ясно
показва библейското разбиране за плода в утробата на майката като за човешко
същество, а не като някаква неоформена маса.
От друга страна, евтаназията,
като практика и теория, е продукт на секуларния подход към човека, дори повече,
има чисто материалистически и атеистически основания. Основната предпоставка,
на която се стъпва е: човекът приема, че животът е негов. От библейска,
християнска гледна точка обаче това не е вярно. Животът на всеки човек е дар от
Бога, той принадлежи на Бога, а не на човека. Бог е категоричен: „Аз моря и
съживявам” (Вт. 32:39); Бог „умъртвява и съживява”(1 Цар. 2:6); „във властта на
Господа Вседържителя е вратата на смъртта” (Пс. 67:21). Бог не желае смъртта на
грешника, т. е. човека (Иез. 33:11). Евтаназията е двойна смърт: физическа и
духовна. Тя повлича след себе си и тези, които я подпомагат идейно и на
практика. Човекът няма право на това, което не е негово – животът. Свещеното
Писание е категорично: „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат
живите… Той е създал всичко за битие” (Прем. 1:13-14). Евтаназията е отричане
от битието, от Бога, крайна форма на неверие, отчаяние и заблуда, че всичко
свършва. Оправданието често е, че ако имаше Бог, то Той не би допуснал такова
страдание. Неверието в Бога не допуска, че Бог е с човека и в неговото
страдание: „Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог” (Иез. 18:32).
Такъв тип разсъждение е лековерно и безотговорно към самия себе си. С такъв
начин на мислене човек лесно пожелава евтаназията. Това разбиране е бягство от
отговорност пред себе си и Бога.
За библейското
съзнание всеки човек е ценен пред Бога като Негово творение. Доброволната смърт
е отказ от възкресението, фатализъм. Смъртта на смъртта е заложена още в Стария
Завет. Прор. Осия пита: „де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (13:14;
1 Кор. 15:55). В Новия Завет ценността на живота, като контрапункт на смъртта,
е безусловна. Иисус Христос казва: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в
изобилие” (Иоан 10:10). Евтаназията е предателство спрямо живота. Тя е израз на
духовна немощ, която се приравнява със самоубийството. Разликата от
самоубийството се състои в това, че в този акт е въвлечен не само отделния
човек, но лекари, държавни институции, юридическата система в отделни страни.
Така секуларният етос относно живота се налага на обществото, отваря вратите за
навлизане и оправдаване на намеса в най-фините негови прояви. Смъртта се
узаконява като краен и единствен изход, завършек, край на живота. Узаконява се цяла
една идеология, определено вярване.
Тя е в пълно
противоречие с християнското учение, в което неговият основател Иисус Христос
категорично заповядва на Своите ученици да проповядват и свидетелстват, че „Той
е определеният от Бога Съдия над живи и мъртви” (Деян. 10:42). От този текст,
както и от много други, се вижда, че Иисус Христос като Бог и Човек ще отсъжда
делата на всеки от нас, дори тези, които приемат, че със смъртта всичко
свършва. Ясно е, че когато Писанието говори за съд над мъртвите става думи, за
тези, които са си отишли от този свят, но които не са мъртви, които пребивават
в друго измерение на живота. Защото Писанието свидетелства, че Той „не е Бог на
мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” (Лука 20:38). Следователно
правото над живота и смъртта принадлежат единствено и само на Бога[9].
В избора на
евтаназията лежат два основни, но взаимно свързани мотива. Това са страданието
и безсмислието. Въпросът със страданието пряко произлиза от физиологията и води
до психиката. Страданието обаче може да не бъде физиологично, а изцяло
психологично. То обикновено може да предизвика желание за прекратяване на
живота чрез акт, който е различен от това, което определяме като евтаназия –
чистото самоубийство. Към евтаназия обикновено прибягват неизлечимо болни хора,
загубили всяка надежда за оздравяване и по-добър живот. Тяхното решение, макар
и да не може да бъде оправдано от християнска гледна точка, може да бъде
донякъде разбрано. По-трудно разбираем е изборът на тези, които прибягват до
евтаназия, когато смятат, че са достигнали напр. определена възраст и животът е
загубил смисъл. Това фактически е крайната форма на неверие в Бога и приемане
на смъртта като изход.
Свещеното Писание
дава отговор и на този въпрос, но само на този, който вярва в Бога. Той не се
крепи единствено и само на рационални предпоставки, на философски спекулации,
но е в съчетание с опита. Още в Стария Завет в кн. Иов е поставен въпросът със
страданието, за неговия произход и смисъл. Въпреки всички усилия на библейския
автор да разбере, да рационализира причините за страданията на Иов, формален отговор
не е намерен. Той се дава от Бога, но не по рационален път, а чрез опита на
вярата. Вярата в Бога предлага непосредственото знание и дава сила за приемане
на страданието. Книга Иов по определен начин отговоря на вечния въпрос за
страданието и неговия смисъл. Началният живот на Иов е щастлив. Той има всичко,
което иска. Той е в преки отношения с Бога, защото е праведен и изпълнява
всичко. Идва момент обаче, когато се намесва Сатаната. Той е постоянното
предизвикателство пред човека. Чрез позволение от Бога Сатаната отнема на Иов всичко,
превръща живота му от рай в ад. Отчаянието е на прага. Най-близкият човек до
него му предлага изход, подобен на днешната евтаназия: отърви се от това страдание,
то е безсмислено, животът е празна илюзия – „похули Бога и умри” (2:9)[10]. Идва ред на адски мъки и
трудни за отговор въпроси: какъв е смисълът на всичко това (7:15 нат.). Неговите
приятели, мислители (философи) търсят рационален отговор на страданието му. Единственият
логически извод, до който стигат е, че Иов е таен грешник, иначе Бог не би го
наказал (11:6). Изниква неразрешима по пътя на логиката дилема: или Иов крие,
че е грешен или че Бог е несправедлив. Чисто човешка логика. По пътя на тази логика
е лесно да се стигне до отхвърляне на Бога, безсмислие и намиране на изход в
смъртта. Човекът е безсилен да отговори. Отговорът идва единствено и само от
Бога, но заслужен поради твърдостта и вярата на Иов (42:7).
В този труден за
старозаветния човек казус – страданието и неговият смисъл решението се намира в
Новия Завет. Иов е типологичен образ на Иисус Христос, но най-вече на Неговото
човечество. Синът Божий, Словото като Бог се въплъщава и ражда в света, и като
Човек страда невинен. Той не задава рационални въпроси, но изцяло се уповава на
Своя Отец, Който Го е пратил (Иоан 16:5 нат.). Изтърпявайки страданието, което
само по себе си е абсурдно (защото не е заслужено), Той побеждава смъртта, не
се предава пред нея и извежда човека в загубения от Адам рай. Изпълнява се
това, което Иов като предообраз, изобразява. Възстановява се неговото предишно състояние,
дори то е много по-добро (Иов 42:10-17). Чрез Иисус Христос Бог слиза при
човека и човекът се възкачва при Него. Изводът е ясен – вярата в Бога побеждава
смъртта. Евтаназията е отказ от тази победа, отказ от живота в неговата
пълнота, самоосъждане на безсмислие, на попадане в инферналните кръгове на
живота.
В заключение бих си
позволил да спомена, че технологията на
човекоубийството, което се случва при абортите и евтаназията не е злото само по
себе си; зла е човешката воля. Най-страшното в тази човешка драма е голямата
подмяна – отнемането на човешки живот се разглежда като добро, като милост на
човека към своя ближен.
[1] Tesu, Rev. J. C. Man –
Mystery of the World and of Life. Journal for Interdisciplinary Research on
Religion and Science. Iasi, Rumania, issue 1, Julay 2007, p. 107.
[4] Breck J. Longing for God. Crestwood, New York, 2006, p. 72.
[6] Gushee, D. P. Ethical Method in Christian
Bioethics: Mapping the Terrain
https://cbhd.org/content/ethical-method-christian-bioethics-mapping-terrain към 27. 04. 2018.
[7] Неотдавна в
пресата се появи съобщение за младо момче, което е било в кома и неговите
родители са дали съгласието си да предоставят тялото му за донор, как в
последния момент излиза от комата и оживява……
[9] Относно
етическите аспекти на евтаназията, разглеждани от православни богослови вж. Брек, Д. Свещеният дар на живота. С., 2002, с. 253 нат.
[10] Този текст е
доразвит в Септуагинта: “След много време неговата жена му рече: докога ще
търпиш? Ето, аз ще почакам още малко с надежда да се избавя. Защото изчезнаха
от земята твоят спомен, синовете и дъщерите, болките на утробата ми и
трудовете, които съм напразно полагала. Сам ти седиш във воня от червеи,
прекарвайки нощта без покрив; аз пък се скитам и слугувам, ходейки от място на
място, от къща в къща, чакайки да залезе слънце, та да си почина от трудовете
си и от болките, които ме сега измъчват. Но кажи някоя дума към Бога, та умри”.
Библия, СИ.