Варненски и Великопреславски митрополит Йоан (Българска патриаршия): Мисията на Православната църква в съвременния свят: актуалност на съборното послание от Крит и предизвикателства пред църковното свидетелство днес (Шантийи, 7 октомври 2026 г.)

 

Варненски и Великопреславски митрополит Йоан (Българска патриаршия)

Мисията на Православната църква в съвременния свят: актуалност на съборното послание от Крит и предизвикателства пред църковното свидетелство днес

Шантийи, 7 октомври 2026 г.

Ваше Всесветейшество, Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства, честни отци, многоуважавана аудитория! 

Бихме желали да започнем с всесърдечна благодарност за поканата да участваме в настоящия авторитетен форум. Срещи като днешната са особено ценни, защото те са не само място за разговори, но и възможност за братско общуване и за общо търсене на отговорите на различни изпитания, които надхвърлят пределите на отделните държави. Прекрасният град Париж, който е част от европейската духовна и интелектуална история, сякаш е естествено място за настоящия форум, посветен на отговорността на Православната църква към човека и света.

След провеждането на Светия и Велик събор на остров Крит през 2016 г., темата за мисията на Православната църква е още по-актуална и значима. Сред текстовете, приети на събора, точно документът „Мисията на Православната църква в съвременния свят“, заема важно място, защото изразява съборно православното свидетелство за човешкото достойнство, свободата, мира, справедливостта, солидарността и отговорността към творението.

Ето защо днес, десет години по-късно, този документ би следвало да бъде четен и разбиран не просто като протокол, не като страница от отминало събитие, а като отворена книга, която разказва за църковното присъствие в историята, и която препотвърждава значението на църковното свидетелство.

Съборният документ като свидетелство и призив

Приемането на документ за мисията на Православната църква в света е израз на дълго назрявала потребност. Православната църква съхранява апостолското и светоотеческото Предание, като верността към Преданието не означава мълчание пред новите предизвикателства. Църквата е призвана да свидетелства за неизменната истина на Евангелието на разбираем за съвременника език, без да я приспособява към преходните идеологии. Христовото поръчение „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) разкрива, че мисията не е второстепенно занимание, а е същинска част от битието на Църквата. Тя е призвана да свидетелства пред човека и да съучаства в неговите тревоги и екзистенциални проблеми, което означава, че Църквата е редом до ранения човек, до изгубилия надежда, до жертвата на насилие, до бедния и самотния.

Необходимост от съборен православен глас: съвременните проблеми са взаимно свързани: войната не само погубва човешкия живот, но и превръща хората в бежанци; бедността увеличава социалната уязвимост; страхът поражда радикализация; екологичната криза задълбочава икономическите неравенства; информационните технологии могат да свързват хората, но могат и да сеят омраза. Разбираме, че единичният отговор на конкретен проблем не е достатъчен. Именно тук е ценността на съборния документ – той съдържа цялостната перспектива, в която разбирането за мира, справедливостта, човешкото достойнство и братството са обусловени от единното християнско разбиране за човека.

Христоцентрична основа на мисията: Църквата не предлага поредната светска идеология, защото нейната мисия извира от общението с Иисус Христос. Оттук и християнският отговор към обществените проблеми не започва и не се изчерпва с въпроса: каква да бъде технологията на управление?, а с истината за човека. „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26) е основополагаща истина, която разкрива, че човешкото достойнство не зависи от полезността, богатството, произхода, здравето или общественото признание. Човешкото достойнство е дар, който предхожда всяко човешко законодателство. Тъкмо тази антропология придава конкретност на християнската любов: да признаем Божия образ у другия човек, означава да се откажем да го приемаме като средство, като враг или като статистическа единица. Означава да съзрем в страдащия човек Самия Христос, защото „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Следователно, мисията не е само словесното изразяване, тя извира от литургичния живот на Църквата и се проявява чрез благовестие, диакония, милосърдие, защита на личността и изграждане на общение.

Положителен принос и приложимост на документа: въздействието на текста от Крит е в неговия положителен подход. Документът не започва със страх пред света, а с разбирането, че светът е Божие творение и е поле на спасителното действие. Православният отговор не е борба със света, а е борба за света: за неговото освобождаване от насилието, омразата, идолопоклонството и обезличаването на човека. Затова считаме, че документът може да бъде прилаган на различни нива: в официалното обществено свидетелство на поместните църкви, в епархийската и енорийската дейност, в богословското образование, в социалното служение, в междурелигиозния диалог и в пастирската грижа за младите. Приложимостта на документа зависи и от това дали ще съумеем да преминем от езика на принципите към езика на конкретните решения и действия: не стига само да говорим за мир, нужно е да възпитаваме миротворци; да защитаваме достойнството на човека означава да бъдем близо до наранения; да призоваваме към справедливост е важно, но преди това е необходимо да разберем структурите, които водят до бедност и изключване на хората; да утвърждаваме свободата означава и да помагаме на човека да се пребори със своите си вътрешни зависимости. 

Евхаристийното измерение на обществената отговорност: православната мисия не може да бъде правилно осмислена извън евхаристийния живот. В св. Евхаристия разпръснатите Божии чеда се събират в едно Тяло Христово, без да се заличава личната им неповторимост, а даровете на творението се принасят с благодарение. Точно това е образецът, който противостои на съвременния индивидуализъм и свръхпотребление. Църковната общност не е съвкупност от автономни религиозни потребители, а е общение на личности, които взаимно носят и радостите, и несгодите си (1 Кор. 12:26). Евхаристийният етос не позволява разделяне между богослужение и живот: не можем едновременно да изповядваме единството в храма и да поддържаме ненавист извън него; да благодарим за творението и да участваме в неговото унищожаване; да говорим за Божията любов и да не проявяваме милост към другия човек. Поради всичко това смятаме, че документът от събора не е социална декларация, а е призив църковният живот да проявява своите естествени обществени плодове.

Проблемното време и актуалността на съборния текст

Войната и призванието към миротворство: светът, в който днес четем документа, е белязан от войни с огромна разрушителна сила. Продължаващите страдания в Украйна, опустошението в Газа, военната ескалация около Иран и конфликтите в Судан, Конго и други региони показват колко крехък е международният ред. Зад геополитическите формули обаче, стоят човешки личности: загинали, ранени, деца без дом, почернени семейства, бежанци и общества, които още дълго ще носят и лекуват раните си. Православната църква никога няма да се примири с това човекът да бъде превърнат в допустима цена на политическа цел. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Иисус Христос не нарича блажени пасивните наблюдатели на мира, а онези, които създават мира. Затова, от една страна, миротворството изисква смелост, за да бъде назовано злото, а от втора, изисква духовна трезвост, която не демонизира цели народи. Миротворството предполага защита на жертвата, отстояване на справедливостта, подкрепа за диалога и отхвърлянето на езика на омразата. 

Хуманитарните катастрофи като изпитание за съвестта: войните не са единственото лице на страданието. Земетресенията и наводненията в Азия, включително бедствията, засегнали Непал и други уязвими региони, епидемичните заплахи в Демократична република Конго, гладът, принудителното преселение и недостигът на медицинска помощ откриват болезненото неравенство между хората. Често бедствието е природно събитие, но да не забравяме, че последиците му нерядко се усилват от бедност, лоша инфраструктура, политическа нестабилност и недостатъчна международна солидарност. Евангелският отговор е ясен: „Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте“ (Мат. 25:35). Страдащият човек не е поредният случай, той е наш ближен.

Гладът, бедността и кризата на справедливостта: съвременната цивилизация произвежда огромно богатство и едновременно с това допуска цели общности да живеят без сигурен достъп до храна, вода, образование и здравеопазване. Това противоречие е сериозно нравствено изпитание. Християнството не може да обещава само утеха отвъд историята, без да чуе плача в историята: „Ако брат или сестра бъдат голи и лишени от всекидневната храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде потребното за тялото, каква полза?“ (Иак. 2:15-16). Следователно, мисията включва и критика на безмерното потребление, и възпитание в благодарност, умереност и споделяне, защото отказът от излишното може да стане дар за нуждаещия се. 

Разделението между хората и кризата на общуването: наред с физическото страдание съвременният човек преживява и криза на общуването. Обществата се поляризират; различието лесно се възприема като заплаха; публичният език става агресивен; хората се затварят в групи от единомислещи. Никога не сме разполагали с толкова средства за комуникация и никога не е било толкова осезаемо усещането за самота, недоверие и неспособност да чуем другия. Християнската мисия тук е мисия на възстановено общение. „Всеки човек нека бъде бърз да слуша, бавен да говори и бавен да се гневи“ (Иак. 1:19). Слушането е духовна дисциплина и обществена добродетел. 

Секуларизация, глобализация и криза на идентичността: глобализацията разширява възможностите за движение, нова информация и общуване, но създава и усещането за „дърво без корен“. Проблем е когато идентичността се формира чрез потребление, публичен образ и принадлежност към временни дигитални общности. Защото днешният човек може да има множество профили, но пак да не знае кой е; да търси признание, но да не открива общност; да търси автономия, но да изпада в зависимости; да дири духовност, но да се отдаде на псевдодуховност. Православният отговор не е в отхвърлянето на модерността, а в различаването на духовете (1 Иоан. 4:1). Църквата помага на човека да преоткрие своята идентичност, но не като самодостатъчност, а като личностно общение с Бога и ближните. 

Творението и екологичната отговорност: природните бедствия и климатичните промени поставят и въпроса за отношението към творението. Библейското поръчение човекът да обработва и пази градината (Бит. 2:15) не е разрешение за безконтролна експлоатация. Светът е дар, а човекът е негов благодарен стопанин, но не и абсолютен собственик. Екологичната криза е и духовна криза, предвид че разкрива неспособността да поставим граници на желанията си. Църковната мисия следва да възпитава екологична отговорност, която започва от всекидневния живот и достига до обществените политики. В това отношение православната аскеза получава и съвременно звучене: не като бягство от света, а като освобождаване от ненаситното потребление, което унищожава и човека, и неговия дом.

Предизвикателства пред църковното свидетелство в български контекст

Преодоляване на етническите, религиозните и социалните разделения: българското общество има дълга история на съжителство между различни етнически и религиозни общности, но този опит не бива да се идеализира или да се приема като даденост. Социалното неравенство, регионалните различия, политическата поляризация и езикът на омразата могат да превърнат различието в трудно преодолима линия на разделение в българското общество. Мисията на Църквата е да утвърждава, че личността предхожда етикета, и още, че никоя етническа, социална или партийна принадлежност не отменя Божия образ. Енориите могат да станат пример за школи по приемане, ако съзнателно включват бедни семейства, хора с увреждания, самотни възрастни, мигранти и представители на малцинствени общности. Проповедта срещу разделението в нашето общество ще бъде убедителна когато църковната общност показва, че сред нея самата няма разделение.

Радикализацията сред младите хора и търсенето на принадлежност: радикализацията не започва задължително от доктрина, нерядко радикализацията започва от самота, унижение, чувство за безсилие и потребност от принадлежност. Крайните идеологии дават прост отговор, посочват кой е врагът, коя роля е героична и коя общност – правилна. Ето защо ако Църквата се обръща към младите единствено с нравоучение, без да чуе техните тревоги, тогава тя рискува това поле да бъде запълнено от манипулативни внушения. Превенцията изисква богословска грамотност, критично мислене, лични наставници и реални младежки общности. Младият човек трябва да може да задава трудни въпроси, без да бъде пренебрегван, назидаван и унижаван. Църквата трябва да предлага не опростени лозунги, а живият църковен опит. „Изпитвайте всичко, о доброто се дръжте“ (1 Сол. 5:21) – такъв следва да е принципът за образование, което съчетава вяра и способност за разпознаване на манипулацията.

Социалните мрежи – ново мисионерско поле, но и нова зависимост: социалните мрежи са едновременно и възможност, и риск. Чрез тях църковното слово достига до хора, които рядко прекрачват прага на храма. В тях могат да се споделят богослужения, беседи, образователни материали и свидетелства за милосърдни инициативи, но същата тази среда може да поощрява повърхностното внимание, нуждата от одобрение, агресивното говорене, дезинформацията и превръщането на духовния живот в публичен образ. Следователно, Църквата може да присъства онлайн, но да присъства по църковен начин: с проверена информация, уважителен език, отговорност, насочване от виртуалното общуване към реалното общение. От особено значение е добрата медийна грамотност на духовници, богослови, родители и учители.

Всеобщата секуларизация и прояви на секуларизация в църковния живот: секуларизацията  не се изчерпва с отчуждението от богослужението. Възможно е човек да се самоопределя като православен християнин и наред с това, вярата му да няма отношение към решенията, труда, семейството и обществения му език. Разбира се, културната принадлежност може да бъде първа стъпка към вярата, но не трябва да бъде представяна като нейна пълнота. По-болезнен за нас е въпросът за секуларизацията вътре в църковния живот. Тя се проявява когато административният успех измества спасителната цел; когато храмът се възприема предимно като културен обект; когато националният интерес се поставя над съборността; когато публичното влияние е по-значимо от евангелското свидетелство; когато духовният авторитет се смесва със светската власт. Отговорът, разбира се, не е обвинение отвън, а е покаяние отвътре: „Първом очисти извътре чашата“ (Мат. 23:26). 

Религиозната просвета и образованието като стратегическа задача: религиозната неграмотност е благоприятна почва за суеверия, конспиративни теории и екстремизъм. Нещо повече, религиозната неграмотност взема от младите ключа към собственото им културно наследство: библейските сюжети, християнската етика, празничният календар, храмовото изкуство и историята на Църквата са безспорна част от езика на европейската и българската култура. Без тяхното добро познаване образованието ще остава непълно. Въвеждането на религиозно образование трябва да бъде подготвено професионално – с ясни цели, квалифицирани преподаватели, подходящи учебни програми и уважение към свободата на съвестта. То не бива да бъде нито религиозна пропаганда, нито неутрално, дистанцирано описание, в което всички традиции се свеждат до любопитни обичаи.  Религиозната просвета не се изчерпва с училището. Необходими са повече неделни училища, повече катехизаторски курсове за възрастни, повече достъпни университетски инициативи, обучени младежки ръководители и качествени дигитални ресурси. Родителите също имат необходимост от подкрепа, защото, как да предадат езика на вярата, ако самите те не го говорят. В тази област сътрудничеството между богословските факултети, епархиите, енориите и училищата е от решаващо значение.

Междурелигиозният диалог като служение на мира: междурелигиозният диалог не е дипломатическа украса и не изисква отказ от православната истина. Диалогът е особено важен там където религиозната принадлежност може да бъде използвана за политическа мобилизация или за насаждане на страх. В българския контекст практическите форми могат да включват общи позиции срещу езика на омразата, подкрепа при бедствия, местни образователни срещи и работа за защита на религиозната свобода. Целта не е синкретизъм, а мирно съжителство и сътрудничество в полза на човека и обществото.

Социалното служение като видимо Евангелие: в условията на демографска криза, бедност, самота и неравен достъп до услуги, социалното служение е съществено измерение на мисията. Хранителни кухни, подкрепа за семейства и деца, грижа за болни и възрастни, работа с бездомни и зависими хора са не само благотворителност, те са видимо Евангелие. Необходим е преход от единични кампании към устойчиви модели, което включва подготовка на доброволци, партньорство с професионалисти и институции, отчетност и защита на достойнството на получаващите помощ. 

Енорията като пространство на реално общение: енорията е естественото място, където големите принципи на съборния документ могат да се превърнат в пример. Живата енория събира хората около св. Евхаристия, а след това продължава общението чрез беседи, образование, взаимопомощ, културни инициативи и лична грижа. В общество на самота енорията може да се превърна в дом; в общество на недоверие тя може да стане школа по отговорност; в общество на дигитални връзки тя може да даде лична среща. Това обаче, изисква както от нас духовниците, така и от миряните съвместна работа, уважение към даровете на всеки човек и преодоляване на пасивното очакване някой друг да изпълни мисията: „Вие сте тяло Христово, а поотделно членове“ (1 Кор. 12:27).

Богословското образование и публичното свидетелство: за осъществяването на тези задачи е необходимо богословие, което едновременно пази църковния си характер и участва компетентно в обществения разговор. Интердисциплинарността не бива да размива богословието, а да му помага да вижда по-точно човека, към когото е насочено църковното свидетелство. Публичното слово на Църквата трябва да е ясно, навременно и отговорно. Не всяко обществено събитие изисква декларация, но всяка позиция трябва да бъде подготвена с фактическа точност, богословска последователност и пастирска чувствителност. Особено при война, бедствие или обществен конфликт прибързаните думи могат да задълбочат разделението. Езикът на Църквата няма общо с езика на партийната пропаганда, а изразява истината, защитава жертвата и дава възможност за покаяние и помирение (Ефес. 4:15). Важна роля имат и православните миряни, защото мисията не е задача само на духовенството: учители, лекари, социални работници, журналисти, учени, юристи, инженери и хора на изкуството могат да свидетелстват чрез професионалната си отговорност и чрез начина, по който се отнасят към другия човек. Църквата трябва да разпознава и да подкрепя тези служения, като ги насърчава към компетентно участие в обществения живот. 

Мисия на надеждата

Десет години след Светия и Велик събор в Крит се убеждаваме във важността и актуалността на документа „Мисията на Православната църква в съвременния свят“.

В България тази мисия има ясни задачи: преодоляване на етническите, религиозните и социалните разделения; превенция на радикализацията; подкрепа за младите в дигиталната среда; трезво осмисляне на секуларизацията; религиозно образование; междурелигиозен диалог; устойчиво социално служение; обновяване на енорията като общност. Тези задачи не са индивидуални начинания, а са прояви на една мисия, защото всички те целят едно – възстановяването на човека в общение с Бога и ближните.

Християнската надежда е далеч по-дълбока от повърхностния оптимизъм: тя знае, че злото е реално, но не е последната дума; че човешката свобода може да се проваля, но Божията любов не престава да призовава; че дори малката общност, която живее истината в любов, може да стане квас за преобразяване (Мат. 13:33). Затова твърдим, че мисията на Православната църква днес е мисия на надеждата. Не някаква абстрактна надежда, а надежда, която храни гладния, приема чужденеца, утешава страдащия, възпитава младия, помирява разделените и пази творението.

Главната цел на църковното свидетелство е новото духовно раждане на човечеството, осмислянето на човешкото съществуване и назначение. Спасението е невъзможно без Господ Иисус Христос и Църквата (Йоан. 6:53-54), затова и всеки опит да се намери и предложи заместващ път за спасение, е напразен и противоречащ на човешкото назначение. 

Мисията на Православната църква започва от олтара, но не свършва с края на Литургията. Мисията се простира до всяко място, на което човешката личност е застрашена или търси смисъл:   „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Когато тази увереност е жива, тогава и мисията на Църквата се извършва с любов, отговорност, трезвост и надежда.